Мария Енчева – преводач на „Заедно завинаги, амин“ от Хюс Кайер

Мария Енчева – преводач на „Заедно завинаги, амин“ от Хюс Кайер
5 March, 2018

Превеждали ли сте други детски книги? Коя от тях има специално място в сърцето ви?

“Превеждам” детски книги отдавна. Когато пътувам, винаги се прибирам с по някое красиво издание за децата си, обикновено на език, който те не познават или не разбират достатъчно. Затова и често се случва вечер в леглото да им чета и да превеждам на момента. Красотата на тези преводи е в това, че с децата ми ги създаваме заедно и че в края на вечерта, когато ни налегне сънят, историите неизменно отлитат, за да отстъпят място на същия текст, казан с нови думи, още на следващата вечер.

“Заедно завинаги, амин” на Хюс Кайер беше първата детска книжка, която преведох в буквалния смисъл на думата. Усещането беше особено, упойващо, радостно. Първата ми мисъл, когато докоснах резултата от този труд, беше, че най-сетне мога да споделя една красива история и с други близки деца.

Какво определя една детска книга като хубава?

Не знам съществува ли формула за това, коя детска книга е добра и коя – не толкова сполучлива. Книгите, които купувам, са книги, които по-малко проповядват, диктуват или поучават и повече общуват с децата ми, позволяват на въображението им да скъса гердана от изречения и да заплете мънистата от думи или илюстрации в нова история. И хоп! – малкият читател сам се превръща в писател.

Трябва ли децата да четат и защо?

Не “трябва”. Не “трябва” да слушат музика. Не “трябва” да спортуват. Но би било чудесно, ако го правят! Защото и спортът, и музиката, и книгите разкриват толкова много необятни, вълшебни светове, населявани от вълнуващи същества, че е просто жалко да не надникнеш в тези светове.

Обичахте ли да четете като дете?

Заобичах четенето още откакто засричах на глас. Най-напред се опияних от новодобитата сила да назовавам думите гласно, малко след това – и от свободата да избирам сама кога и къде да чета, вместо да завися от времето и настроението на големите. А родителите ми обичаха да ми четат, не помня някога да са ми отказвали. Още ги виждам как щом оставеха детската книжка, грабваха своето четиво. Най-прекият път към любовта към четенето е любовта на родителите към книгите.

Кои са книгите, които белязаха детството ви?

В спомените ми са останали много книги – “Моят прадядо и аз” на Джеймс Крюс, “Приказка без край” на Михаел Енде, “Макс и Мориц” на Вилхелм Буш, “Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада” на Ено Рауд, “Училище за клоуни” на Едуард Успенски, историите на Зайчето Питър, на Лукчо, на Радичковите врабчета, “Приказки от 1001 нощ”, томче с африкански приказки... Вероятно още един огромен куп други книги, които вече не помня, но които – надявам се – са оставили някаква своя следа в мен.

Коя страхотна детска книга, непозната в България, бихте искали да видите издадена на български?

Библиотеката у дома е пълна с такива! За щастие познавам и правилните хора, които ми помагат да “побългаря” домашната библиотека, да заменя холандските издания за деца с красиви български книжки. Това са хора, които не се уморяват да повтарят и най-вече да показват, че издаването на детска литература за тях не е доходоносна дейност, а мисия!

Какво бихте казали на 10-годишния си аз сега?

Нямам твърде много спомени от тази възраст. Знам единствено, че на десет бях нерешителна, затворена, често неуверена в себе си. И до днес продължавам да бъда такава. Затова се опитвам да науча синовете си, единият от които приближава тази възраст със замайваща бързина, да вярват безрезервно в себе си, да не се страхуват да опитват, да приемат всичко, дори неуспехите, с хумор. Когато разберат как се прави, да научат и мен.

Ако попаднете на портал за пътуване в пространството и времето, къде бихте отишли?

Обичам днешния ден, да – точно този. Не ми е нужна машина или врата към други времена и места. Ако ми се прииска да отскоча до някой различен свят, да преживея нещо непознато или да побъбря с човек, когото не съм срещала досега, просто разгръщам книга.