Статии
Въпроси към Св. Христова, преводач на „Теса“ от Пилар Йоренте
Илюстрирали ли сте други книги?
Да, „Хълмът Уотършип” на Ричард Адамс, „Съмнението е наполовина постигната мъдрост” на Публилий Сир, „Верният път е само един, погрешните са хиляди” (Персийски пословици и поговорки), „All Inclusive за гълъбите” на Галина Стойнова и „Разкази за Рождество”.
С какво романът на Пилар Молина Йоренте ви предизвика да го илюстрирате?
Винаги, когато чета художествен роман, си представям как би могъл да се илюстрира – просто имам такава нагласа. В случая заедно с издателя Сергей Райков решихме, че илюстрациите ще обогатят текста по начин, който допълнително ще заинтригува читателите. А и детско-юношеската литература по принцип е благодатна за илюстриране.
Какво определя една детска книга като хубава?
Смислен и интересен сюжет и достатъчно значими теми. Винаги съм смятала, че добрите детски книги би трябвало в някаква степен да са увлекателни и за възрастни читатели.
Трябва ли децата да четат и защо?
Да, разбира се. Причини има много, но на първо време ми хрумват две: 1) Четенето е удоволствие; 2) Четенето развива мисленето, което от своя страна увеличава личната свобода.
Обичахте ли да четете като дете?
Да, като почти всички от моето поколение, израснали преди ерата на персоналните компютри (поне в България).
Кои са книгите, които белязаха детството ви?
Ако става дума за любими детски книги, от които помня цитати и до днес, това са романите на А. Линдгрен, на Е. Кестнер, „Книга за джунглата” на Киплинг, приказките на Николай Райнов, Хофман, Андерсен… Романите на Дюма, Ж. Верн, Стивънсън…
Коя страхотна детска книга, непозната в България, бихте искали да видите издадена на български?
Трудно ми е да кажа, не следя внимателно детската литература. Предполагам, че най-стойностните вече са издадени. Що се отнася до новопоявили се обещаващи заглавия, мисля, че българските издателства реагират своевременно, за да ги предложат на читателите си.
Какво бихте казали на 10-годишния си аз сега?
Ще го посъветвам да посреща живота с чувство за хумор, доколкото е възможно. Това е нещо, което човек трудно осъзнава на 10 години, пък и по-късно, а осъзнаването спестява редица неприятности.
Ако попаднете на портал за пътуване в пространството и времето, къде бихте отишли?
С любопитство и трепет бих разгледала всяка минала епоха, но само като наблюдател. Ако порталът позволява физическо пренасяне в миналото, опасявам се, че не бих се възползвала от тази възможност, защото добре си спомням патилата на Андерсеновите герои от „Галошите на Щастието”.
Мирела Стефанова – преводач на „Целувката“ от Джаклин Уилсън
Превеждали ли сте други детски книги? Коя от тях има специално място в сърцето ви?
Превеждала съм поредиците на Сара Шепард “Малки сладки лъжкини” и „Игра на лъжи” - всъщност „Око за око” беше първата ми юношеска книга. Признавам, че в началото подходих доста скептично, но след това поредицата ме увлече, дори дебнех кога Сара Шепард ще пусне следващата книжка, за да прочета какво става по-нататък.
Преведох и първите две книги от поредицата „Една година в момичешкия ад” на австралийската писателка Мередит Костейн. За съжаление нямахме късмета да ги видим на българския пазар.
Какво определя една детска книга като хубава?
Не мисля, че има точно определение за това. Според мен колкото повече си говорят децата за нея, толкова по-добра е тя.
Трябва ли децата да четат и защо?
Всички трябва да четат, не само децата. Факт е, че това помага за развиването на въображението, човек се учи да мисли самостоятелно, а не да попива готовите послания, които предава телевизията.
Обичахте ли да четете като дете?
Разбира се, книгата е на почит в семейството ми. И двама с брат ми обичаме да четем от малки и имаме сходни интереси. Голяма роля за това изиграха родителите ни, които са изключително начетени.
Кои са книгите, които белязаха детството ви?
Много са, но най-яркият ми спомен е за „Голото слънце” на Айзък Азимов. Спомням си онова лято, когато бях пипнала шарка и стоях, затворена под карантина, в дома на баба. Знаете, за едно дете скуката е убийствена. Докато ровех из скриновете, видях тази книжка, която дядо беше подвързал с конци, за да не се разкъса, и любопитството надделя. Оттогава съм я препрочитала много пъти, заедно с всичко останало на Азимов, и мисля, че точно от нея започна любовта ми към фантастиката.
Коя страхотна детска книга, непозната в България, бихте искали да видите издадена на български?
Ще се радвам да видя на български всичко за Алиса на Кир Буличов. У нас са издадени само две книги - „Момиченцето от земята” и „Приключения в бъдещето”. Много ми се иска и поредицата на Мередит Костейн да види бял свят - героите може и да са дванайсетгодишни, но проблемите в отношенията между приятелите изникват непрекъснато в ранните ни години, а и по-късно, като възрастни.
Какво бихте казали на 10-годишния си аз сега?
Нищо, няма защо да го обърквам - мисля, че и без това се справи добре.
Ако попаднете на портал за пътуване в пространството и времето, къде бихте отишли?
1888 година, в Лондон. Просто няма начин да не разбера кой е Джак Изкормвача!
Мария Енчева – преводач на „Заедно завинаги, амин“ от Хюс Кайер
Превеждали ли сте други детски книги? Коя от тях има специално място в сърцето ви?
“Превеждам” детски книги отдавна. Когато пътувам, винаги се прибирам с по някое красиво издание за децата си, обикновено на език, който те не познават или не разбират достатъчно. Затова и често се случва вечер в леглото да им чета и да превеждам на момента. Красотата на тези преводи е в това, че с децата ми ги създаваме заедно и че в края на вечерта, когато ни налегне сънят, историите неизменно отлитат, за да отстъпят място на същия текст, казан с нови думи, още на следващата вечер.
“Заедно завинаги, амин” на Хюс Кайер беше първата детска книжка, която преведох в буквалния смисъл на думата. Усещането беше особено, упойващо, радостно. Първата ми мисъл, когато докоснах резултата от този труд, беше, че най-сетне мога да споделя една красива история и с други близки деца.
Какво определя една детска книга като хубава?
Не знам съществува ли формула за това, коя детска книга е добра и коя – не толкова сполучлива. Книгите, които купувам, са книги, които по-малко проповядват, диктуват или поучават и повече общуват с децата ми, позволяват на въображението им да скъса гердана от изречения и да заплете мънистата от думи или илюстрации в нова история. И хоп! – малкият читател сам се превръща в писател.
Трябва ли децата да четат и защо?
Не “трябва”. Не “трябва” да слушат музика. Не “трябва” да спортуват. Но би било чудесно, ако го правят! Защото и спортът, и музиката, и книгите разкриват толкова много необятни, вълшебни светове, населявани от вълнуващи същества, че е просто жалко да не надникнеш в тези светове.
Обичахте ли да четете като дете?
Заобичах четенето още откакто засричах на глас. Най-напред се опияних от новодобитата сила да назовавам думите гласно, малко след това – и от свободата да избирам сама кога и къде да чета, вместо да завися от времето и настроението на големите. А родителите ми обичаха да ми четат, не помня някога да са ми отказвали. Още ги виждам как щом оставеха детската книжка, грабваха своето четиво. Най-прекият път към любовта към четенето е любовта на родителите към книгите.
Кои са книгите, които белязаха детството ви?
В спомените ми са останали много книги – “Моят прадядо и аз” на Джеймс Крюс, “Приказка без край” на Михаел Енде, “Макс и Мориц” на Вилхелм Буш, “Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада” на Ено Рауд, “Училище за клоуни” на Едуард Успенски, историите на Зайчето Питър, на Лукчо, на Радичковите врабчета, “Приказки от 1001 нощ”, томче с африкански приказки... Вероятно още един огромен куп други книги, които вече не помня, но които – надявам се – са оставили някаква своя следа в мен.
Коя страхотна детска книга, непозната в България, бихте искали да видите издадена на български?
Библиотеката у дома е пълна с такива! За щастие познавам и правилните хора, които ми помагат да “побългаря” домашната библиотека, да заменя холандските издания за деца с красиви български книжки. Това са хора, които не се уморяват да повтарят и най-вече да показват, че издаването на детска литература за тях не е доходоносна дейност, а мисия!
Какво бихте казали на 10-годишния си аз сега?
Нямам твърде много спомени от тази възраст. Знам единствено, че на десет бях нерешителна, затворена, често неуверена в себе си. И до днес продължавам да бъда такава. Затова се опитвам да науча синовете си, единият от които приближава тази възраст със замайваща бързина, да вярват безрезервно в себе си, да не се страхуват да опитват, да приемат всичко, дори неуспехите, с хумор. Когато разберат как се прави, да научат и мен.
Ако попаднете на портал за пътуване в пространството и времето, къде бихте отишли?
Обичам днешния ден, да – точно този. Не ми е нужна машина или врата към други времена и места. Ако ми се прииска да отскоча до някой различен свят, да преживея нещо непознато или да побъбря с човек, когото не съм срещала досега, просто разгръщам книга.
Любомир Гиздов – преводач на „Стъклените деца“ от Кристина Улсон
Превеждали ли сте други детски книги? Коя от тях има специално място в сърцето ви?
"Стъклените деца" ми беше първата, а за момента е и единствената. Наскоро преведох един роман, в който главната героиня е седемгодишно момиче, но пък самата книга не е детска.
Какво определя една детска книга като хубава?
На този въпрос трябва да отговорят децата. Но като цяло хубавите книги са тези, които отговарят на някаква наша потребност, била тя емоционална или интелектуална. Когато бях дете, за мен това бяха основно книги с приключения и загадки.
Трябва ли децата да четат и защо?
"Трябва" е твърде силна дума, но да кажем, че определено препоръчвам на децата да четат. Има достатъчно изследвания, които доказват разнообразните ползи от четенето. Чрез книгите развиваме способността си да общуваме, научаваме по-добре езика, придобиваме знания, стимулираме въображението си. Но преди всичко - да се чете просто е страшно приятно.
Обичахте ли да четете като дете?
Да, много. Научих се да чета на 4-5 години, с книжките "Работна мецана", "Гъбарко" и "Медената пита", и оттогава не съм спирал.
Кои са книгите, които белязаха детството ви?
На първо място "Приключенията на Том Сойер". Чел съм я двайсетина пъти и до ден днешен я препрочитам от време на време. Също така обожавах книгите на Астрид Линдгрен и Джек Лондон, както и приказките на Вилхелм Хауф. Във втори клас започнах да чета и книги-игри и дори Тери Пратчет, а в четвърти се запалих и по по-страшни неща като Стивън Кинг и една поредица трилъри по "Досиетата Х".
Коя страхотна детска книга, непозната в България, бихте искали да видите издадена на български?
Може би някои от книжките с картинки на Робърт Мънч (Robert Munsch). Честно казано, повечето страхотни книги, за които се сещам, вече са преведени на български, което е чудесно.
Какво бихте казали на 10-годишния си аз сега?
Имах хубаво детство, така че не знам какво бих се посъветвал. Може би - бъди по-смел, но не безразсъден, вярвай в себе си и уважавай хората, но не се притеснявай от тях.
Ако попаднете на портал за пътуване в пространството и времето, къде бихте отишли?
Навсякъде. Но ако мога да избера само един вариант, бих отишъл в бъдещето, може би дори на друга планета. Обичам миналото и историята, но те все пак са ни до известна степен познати и мога да се докосна до тях и без машина на времето. Докато бъдещето е непознато и съм любопитен да видя какво предстои.
Диана Райкова – преводач на „Влюбен в Ема“
Превеждали ли сте други детски книги? Коя от тях има специално място в сърцето ви?
Да, предишните седем книги от поредицата за Ема. Когато прочетох първата от тях – „Всички обичат Ема“ – беше лято като сега. Имах чувството, че съм се върнала отново в детството и си спомних точно усещането да си във ваканция, когато целият безкраен ден лежи пред теб и можеш да правиш всичко, каквото поискаш. Свобода!
От всички тези книги най-много като че ли обичам „Побъркани на тема Ема“.
Какво определя една детска книга като хубава?
Това, че остава с теб завинаги, дори когато отдавна вече си порасъл.
Трябва ли децата да четат и защо?
Да, много трябва, и трябва да е по много. Но те ще го правят само ако преди това възрастните са им създали потребност да търсят в книгата приятеля, на когото винаги могат да разчитат, и който винаги има какво да им каже, без никога да им размахва пръст.
Обичахте ли да четете като дете?
Винаги съм обичала да чета. Като дете – защото с героите от книгите преживявах техните невероятни приключения, смеех се с тях и плачех с тях, страхувах се, когато попаднеха в беда и си отдъхвах при щастливата развръзка. Да се идентифицираш с радостите и болките на другите, нещо, което се случва, докато четеш, е първата школа по доброта и човечност.
Кои са книгите, които белязаха детството ви?
Много са книгите, за които мога да кажа, че са били неизменна и незаменима част от детството ми. На първо място приказките на Андерсен, „Малкият принц“ от Екзюпери, „Приключенията на Том Сойер и Хъкълбери Фин“ от Марк Твен, „Приключенията на Лукчо“ от Джани Родари, „Алиса в страната на чудесата“ от Луис Карол, както и всички книги за индианци.
Коя страхотна детска книга, непозната в България, бихте искали да видите издадена на български?
„Малка промяна за Стюарт“ от Лиса Евънс, например. Но мисля, че все пак има шансове българските деца да се запознаят с перипетиите на малкото английско момче.
Какво бихте казали на 10-годишния си аз сега?
Хей, превържи коленете си добре, защото ще падаш доста. Но не се страхувай: онази звезда на небето, която гледаш от терасата в лятната вечер, ще е там и след много години, и ще ти показва пътя. А аз ще те чакам в края му.
Ако попаднете на портал за пътуване в пространството и времето, къде бихте отишли?
В бъдещето! За да разбера на какво играят децата там; какво си мислят родителите им, когато вятърът свири отвън в зимната вечер… Дали им четат приказки с картинки? Не знам, не знам. Знам само, че пътуването си заслужава.
Сюне сияе в обединението на нещата
Не мисля, че можем да гледаме на хората през призмата на възхищението и отрицанието. Никой от нас не заслужава само едното. Никой от нас не е съвършен или лишен от всякакви качества. Според нея, ние сме и двете едновременно.
Сюне Леа смята, че единствено срещата с любовта я прави прозрачна, защото тя открива и двете страни; здравото и болното, силното и слабото.
– Когато страдаме, не мисля, че сме обхванати целите от страданието. Винаги съществува някакво място у нас, което е преизпълнено с живот въпреки всичко. За мен е най-важното да откривам това място у мен самата и у останалите, които страдат.
През ярката есенна светлина по улиците приближава една сияеща Сюне, облечена в износена копринена рокля и коса, хваната в опашка, защото не е успяла да се среши.
– О, толкова рядко излизам навън. Не помня кога последно съм била на кафе в Осло, отговаря тя. – Дали първо да не направим снимките? – Да, аз съм доста трудна за снимане. За книгата ми се наложи да отида специално в студио, за да ме снимат.
Което няма да се наложи днес. Създателите на рекламите на Л'Ореал и духовните водачи на модния свят ще си прехапят езиците сега. Пилотите на рекламния бранш трябва да приземят самолетите си. Защото Сюне Леа не използва нито една от техните рецепти за блясъка на външния вид. Тя излъчва светлина, подчинена на съвсем други формули, от тези, на които се подчиняват създателите на запазени марки.
ПРИВЛЕЧЕНА ОТ ПОГРЕШИМИТЕ
Сюне Леа прекарва на легло години наред, в тежки периоди на мрачна депресия.
– Когато най-после “излязох на светло“ – усмихва се Сюне – толкова се влюбих в погрешимостта, може би защото прави хората видими.
– Когато хората излъчват топлота и любов, това си личи. Щом отрия, че даден човек е изпълнен с любов, знам, че мога да му се доверя. Да обичаш някого дава сили, затова се нуждая от пристани на сигурност. Понякога изглежда, че когато човек е по-раним, по-лесно показва любовта.
ГОЛЕМИТЕ НЕЩА СЕ ПРОЯВЯВАТ В МАЛКИТЕ
Фотосесията приключва. Сядаме до барплота и се налага да прекъсна Сюне, която води оживен разговор с фотографа за различните визуални ефекти и значението на проявата на снимките за начина, по който преживява нещата.
Сюне не се страхува да говори за големите неща, но според нея те се проявят в малките. – Помня, че се опитвах да открия дума или изречение, които да мога да използвам всеки ден. Една единствена дума бе в състояние да пренесе на плещите си целия ден. Записвах я в един тефтер и думата ми даваше сили да се концентрирам около нещо добро.
– Бях впрегнала сетивата си в пълна сила и се концентрирах изключително около тях. Когато ти се вземе много, сетивата ти се изострят. След като не можех да излизам, се вслушвах в най-малкия звук, научих се да следвам разликите в светлината, която падаше в стаята и пребивавах предимно в паметта си.
Има много заключена памет в сетивата и в тялото. Паметта може да бъде нещо толкова физическо. Най-доброто за мен бяха хората, които приближаваха тихо леглото ми. Които предпазливо пристъпваха към мястото, на което се намирам, с ясното съзнание, че дните изглеждат съвсем различно, когато ти се отнеме всекидневното. Помня, че се нуждаех от помощ, за да продължа да живея. За мен означаваше неимоверно много всеки път, когато някой разбираше какво трябва да направи, за да ме изкара за малко навън, да ме заведе за малко до някое мое любимо място. Това ме изпълваше с надежда за дни напред.
ЗАЩОТО НАЙ-ТЪНКАТА ГРАНИЦА СЕ НАМИРА МЕЖДУ ТОЗИ, КОЙТО СЕ НУЖДАЕ ОТ УТЕХА И ОНЗИ, КОЙТО ДАВА УТЕХА
ПРЕКРАСНО Е ДА ПРИЕМЕШ НЕЩО КАТО ДАДЕНОСТ
Сюне изправя гръб на стола и разбива едно от повтаряните й излишни клишета след излизането й от болестта: “Сега вече си научила, че не бива да приемаш нищо за даденост“.
– Толкова съм щастлива и признателна, че има нещо, което мога да приемам за даденост – а именно, че живеем в страна, където цари мир, където имаме какво да ядем.
Признателна съм на дадеността, че мракът дава покой, че светлината сутрин те прави щастлив. Трябва да се съсредоточа върху нещата, които мога да приемам за даденост, за да мога да преодолея нещата, които ме правят несигурна.
– Дните в живота ми, в които ми бе отнето толкова много, отново са се превърнали в нещо важно и сигурно. Любовта и щастието никога не са изчезвали за мен и по някакъв начин съм се чувствала през цялото време сигурна. Сигурна в това, че нещо предстои да се случи. Тома може да е някаква внезапна освобождаваща мисъл, може би сън или чувствителност, родена точно в мига, когато съм решила, че няма да мога да издържа повече.
ДА ПОКАЗВАМ СЛАБОСТ ПРЕД ОНЕЗИ, КОИТО СА УБЕДЕНИ, ЧЕ СЪМ СИЛНА
Вече тя самата майка, Сюне продължава да има дни, различни от тези на другите майки. Дъщеря й прекарва много време в болница и често самата тя страда. Въпреки това:
– В този живот съществува голямо щастие редом с болката. И именно тази двойственост в живота е най-важната част.
– Никой не е напълно здрав или напълно болен. Убедила съм се как откритото качество у даден човек става основно за разбирането на този човек и мисля, че това ни разбиране ни отнема възможността да видим разнообразието у другите и у себе си. Ако някой ме поставя на върха или на дъното, никога няма да ме открие. Защото не се намирам на нито едно от тези места. Когато показвам слабост е добре да го правя пред човек, който знае, че притежавам и сила. Когато показвам сила е добре да е пред човек, който знае, че притежавам и слабости.
ДА СЕ СЪЗДАВАТ ДОБРИ ВРЪЗКИ ЧРЕЗ ИЗПОЛЗВАНЕТО НА ДОБРИ ДУМИ
Лирикът Сюне Леа силно жадува да присъства във всяка секунда от всекидневието и да не забравя никога кое е важно в живота й. На практика това означава през цялото време да казва важните неща на важните за нея хора: на децата си казва колко е важно да бъде с тях, тя им разкрива как преобразяват дните й и колко са безценни за нея, какво въздействие й оказват и колко много щастие й носят, единствено затова, че са й деца. – Често мисля за това особено в отношението към дъщеря ми. За мен е важно тя да знае, че я обичам еднакво силно, независимо от това дали е болна или здрава, независимо дали се справя с нещата или не. Искам да знае, че за любовта няма измерение, независимо какво прави човек, тя винаги съществува.
НЕЩО СЪВСЕМ ЕСТЕСТВЕНО Е ДА ПОТЪРСИШ ПОМОЩ
– Дали не тушираме болката прекалено като разчитаме на помощта на кризисната система или на телефоните за спешна помощ – дали това не са неща, които можем да споделим помежду си?
– Естествено, че е така, затова е важно да си дадем сметка в каква степен разкриваме различните си страни. Но не мисля, че болестта трябва да се издигне в култ чрез използването на кризисни телефони или прибягване до системата. Въпреки това понякога е важно да говорим с някого, който не ни е приятел или роднина, защото понякога се налага да говорим за нещата, сякаш току-що са положили началото си. Мисля, че това е чисто човешка необходимост, която е доста важна. И естествена.
ДА УТЕШАВАШ И ДА ПОЛУЧАВАШ УТЕХА
– Понякога човек се чувства доста уязвим да моли за помощ, защото границата между тези, които търсят утеха и тези, които я дават, е много тънка. Мисля, че у всеки човек съществува място, което може да дава или да получава утеха…
За нея утехата е доказателство, че у хората съществува нещо, на което може да се разчита. Може да бъде качество, действие или просто нещо, което тя или той владеят.
– Утехата за мен значи, че някой вижда нещо добро у мен, а желанието за среща с мен означава, че някой вижда у мен почти невидими неща – казва Сюне и отново се съсредоточава в нас, след като досега погледът й е блуждаел извън кафенето.
ДА БЪДЕШ ОТВОРЕН ЗА НЕЩО ПОВЕЧЕ, ОСВЕН ЗА ПЪРВОТО ВПЕЧАТЛЕНИЕ
– Как можем да гледаме на хората по начин, който ги кара да се чувстват значими и добри?
– За мен основното е да видя у един човек възможно най-много. Защото у всеки един от нас има много повече веща. Но е много лесно да видиш онова, което ти се струва най-доброто и да игнорираш останалото. Опитът ми показва, че у човека винаги съществуват неща, които вдъхват живот и е важно те да се видят както у другите, така и у себе си. За мен става дума да разкривам пред себе си отношението си към света изобщо и към хората около мен. Не желая това да се заключи някъде вътре или да бъде несъзнателно чувство, искам да бъда отворена и да не позволя на първото впечатление да стане водещо. Мисля, че ще загубя много красота, ако дам прекалено много власт на първото впечатление. Друг път ми се струва, че то ни отдалечава напълно от същността ни. Направо излиза от кожата ни. – При срещата с децата ми се разпознавам самата аз – продължава Сюне.
ДА РАЗШИРЯВАШ ПРОСТРАНСТВО ЗА ЛЮБОВТА И КРАСОТАТА!
– Мнозина около нас налагат представата си за красивите хора, което при сравнението налага чувство за малоценност…
– Да, така е, често се чувствам нещастна, когато се сравнявам с другите. Еднакво самотно да бъдещ на върха и на дъното, защото всъщност никой от нас не се намира на нито едно от тези места.
Мисля, че идеалът за красота е разширен и обхваща много хора, но всички начини, по които се показва красотата, са важни. Трябва да го превърнем в нещо естествено и да го показваме наяве. Трябва да превърнем идеала за красота в нещо естествено. Тогава може би разстоянието между хората ще се смали и ще стане по-лесно да отриваме красотата на първо място у себе си. Това носи и толкова много радост на онзи, който я открива – да откриваш красотата на различни места е личният й специалитет.
– Не знам как е при другите, но за мен е изключително важно да се оставя разстояние между дефинициите, между сравненията. Искам да разширя пространството за онова, което смятам, че е добро, силно и зарежда с живот. Подобно пространство е едновременно по-сигурно, но и по-творческо. В него има много повече място за любов, много повече място за различията, за нюансите на светлината, паднала в стаята ми, когато пребивавах предимно в паметта си.
ТРЯБВА ДА СЕ ОТКРИЯТ СОБСТВЕНИ ДЕФИНИЦИИ И ИЗРАЗНИ СРЕДСТВА ЗА ЛЮБОВТА!
– Когато те помолихме да се асоциираш с израза – да се доказваш на инат – ти написа, че повече те занимава въпросът какво представляват самите инат и страдание и как влияят върху способността ти да обичаш. Можеш ли да го обясниш?
– Мисля, че ми е причинявало болка, когато чувам коментарите на другите за това, че има смисъл в страданието което аз или другите преживяваме. Това не означава, че не откривам смисъл в него, или че не преживявам смислени неща чрез него. Все пак ми се струват доста страни всички подобни коментари, които много хора чуват, когато изживяват някакво страдание или болка. Чувала съм: „Явно нищо не е случайно. Всяко нещо си има причина“. Или: „Всичко, което не те убива, те прави по-силен“. Не съм припознавала нито един от тези коментари, нито съм се почувствала по-силна от тях. За мен става по-скоро дума за това, че не през цялото време в живота можем да бъдем по-силни, по-големи, по-бързи, или сме способни да си обясним случващото ни се през живота като изхождаме от тези неща. За мен най-важната цел в живота е да се научиш да обичаш, да разшириш дефиницията за любовта, защото съм убедена, че все още не знам всичко за любовта. Онова, което ЗНАМ е, че желая да обичам във всяка една част от живота си. А и често мисля за способността ДА БЪДЕШ обичан. За мен е еднакво трудно, да, дори много по-трудно да позволиш да бъдеш обичан от някого.
– Как се взима на сериозно чуждото страдание – като същевременно продължаваш за търсиш неотритата у хората красота?
– Неоткритото у човека! Колко красиво само. Това е основата на копнежа ми. Да откриваш другите и ти самият да бъдеш открит. Така, когато откривам другите и самата аз бъда открита, ставам по-истинска. И много по-самотна, когато това не се случва.
Превод от норвежки: Анюта Качева
Бисерче вълшебно - 2016
Каним всички млади читатели до 15 г. да участват активно в кампанията "Бисерче вълшебно - 2016" и да гласуват за нашите книги: "Теса" от Пилар Йоренте, "Лео и Май" от Сюне Леа, "Заедно завинаги, амин" от Хюс Кайер, "Стъклените деца" от Кристина Улсон, "Влюбен в Ема" и "Ема не се отказва" от Мая фон Фогел, "Целувката" от Джаклин Уилсън. Изборът е свободен, а има и награди! :) Побързайте - линията за гласуване се затваря в неделя, 17-ти април. Вие сте журито! Желаем ви успех.
Спечелете награда!
„Ема лети“ от Мая фон Фогел
„Приказка за синьото кълбо“ от Андри Снайр Магнасон
„Сребърното момче“ от Кристина Улсон
„ Харесва ми на този свят“ от Хюс Кайер
„Като във филм“ от Винко Мьодерндорфер
„Учебен кораб Тобърмори“ от Алегзандър Маккол Смит
%Къщата без огледала“ от Мортен Санден
„Остров Боуен“ от Сесар Майорки
„Дарла“ от Юхан Харстад
„Кейти“ от Джаклин Уилсън
В конкурса могат да участват всички желаещи деца и младежи на възраст от 8 до 16 години. Конкурсът започва на 18 ноември и ще завърши на 18 декември 2017 г. Най-добрият млад художник ще получи за награда подарък – три книги от програмата на издателството по свой избор.
Рисунките изпращайте на адрес: София 1528, бул. „Искърско шосе“ № 19, книжна борса „Болид“, ет.3, офис 7 – за Издателство ЕРГОН.